“Свойство на високоорганизираната материя (нервна система) да отразява обективния свят, пречупвайки го през собствената субективна история и минал опит”
По този начин тълковният речник обобщава дефинициите на редица автори, които са търсили отговор на въпроса какво е психика. Често се случва да преминаваме бързо през важните теми и да превключваме вниманието си към детайлите. Преди да говорим за психиката, нека си зададем въпроса: “разбрах ли наистина всяка една дума от определението?”.
Често се случва така, че хората се въвличат в теми, без да споделят едно и също разбиране за терминологията. Това води до базисни разминавания в споделянето на мнения, а на по-повърхностно ниво дори до разпалени спорове. Целта на този текст е да интерпретира по функционален (практически полезен) начин какво означава даденото определение за психика, без да се използва терминология и да покаже кога психотерапията има смисъл.
Наличието на проблем е необходимо условие за всяко едно теоретично говорене. Безспорно голямото предизвикателството за разбирането на психиката е определението “обективен свят”. На практика, това е ориентирът, който задава психическите разстройства или норма - “обективните” възприятия за реалността ще начертаят разграничителната линия между нормално и ненормално. Същият въпрос дава повод за философско анализиране дали обективното изобщо съществува, кой може да удържа (представлява) обективното и дали изобщо може да се говори за него.
Така казаното в последния абзац маркира научен парадокс - как психологията като наука може да разреши философски въпрос за битието (обективния свят)? Отговорът е кратък - не може. Именно тук обаче интересът расте, защото всъщност няма нужда да го прави. Причината за това е, че психологията разглежда човека не сам по себе си, а в контекст. Накратко - човекът в обществото. Тогава обективното няма онзи тежък и неразрешим проблем за съществуването, а само проявлението си сред хората, които споделят едно пространство. Четейки определението от първото изречение, виждаме още един ключов момент - “собствената субективна история и минал опит”. Именно тук психотерапията е възможна, защото може да постави контекст.
Нека вземем за пример две ситуации. В първата, по стечение на обстоятелствата затваряме даден човек Х вкъщи, без право да излиза за период от два месеца под заплаха от зараза. Разглеждаме тревожността на този човек в условията и имаме ясно обяснение за стимулите, които я причиняват. Също така можем да анализираме мислите (когнициите) и това как те се отнасят към преживяванията. Обществото валидира тревожността, изразява известно ниво на емпатия и съпреживява - психичното се реорганизира и се използват ресурси за справяне.
Да разгледаме и втора ситуация, която поставя човек Х в ситуация, която предполага удоволствено преживяване - първа романтична среща. Нека разгледаме възможната тревожност, която би могла да включва и редица соматични реакции в момента, в който този човек е изправен на прага на вратата - гадене, стомашни болки, изтръпване на крайниците, изпотяване, зачервяване, влошени интелектуални способности. В кой от двата случая е по-вероятно човекът Х да потърси психологическа помощ? Убеден съм, че повечето от вас биха казала във втория. И това е така, защото контекстът демонстрира разминаване между очакваната действителност (изпитване на удоволствие) и субективните преживявания. Въпросът, който човекът Х от втория случай би си задал е: “защо другите изпитват удоволствие, а аз тревожност”. Самите причини за това са отделна тема, въпрос на терапевтична работа, за да се идентифицира миналия опит (от дефиницията за психика) и изградените модели на мислене (вероятно дисфункционални). Така психологията изведнъж става по-важна от обективния свят, защото непосредственото страдание се явява по-важен въпрос от принципното търсене на обективност. Обществото задава критерия в контекста и търси начини да изглади разминаванията между “нормалното” и “ненормалното”.
Умението да се задават правилните въпроси е безценно. В случая възникват два:
1. В кой от двата случая по-горе обективната реалност е по-застрашаваща?
2. В кой от двата случая реалността се преживява като по-опасна от субекта?
Така просто погледнато, психологията няма амбицията да разреши екзистенциалния въпрос за съществуването и обективното. От друга страна прави нещо много ценно - стои близо до човека в житейския му несъвършен път и съпреживява, като търси решения да променя субективната реалност.
Първата стъпка е най-трудна и не е нужно да я извървиш сам.
